Отне ми известно време. Всъщност много много дълго време. Вървях по грешната пътечка, макар вече да не беше толкова удобна, и гледката наоколо не беше толкова красива , и камъчетата ставаха повече ... чак огромни канари ... но аз си вървях. Знаех, че има и други, но не ги исках. Не исках да ги потърся, да ги погледна, да помисля дори за тях.
Исках си моята камениста, трънлива и мрачна пътечка. Толкова много се бях залутала в завоите и , много камъни и канари трябваше да катурвам към нищото, да се взирам в мрака на моменти, защото вече едва я виждах, че не забелязах кога съм започнала да я вървя сама. А сам е по трудно. И казано честно, погледнато от страни във вървенето сам няма абсолютно никакъв смисъл- нито вървенето , нито пътечката, нито камъчетата, а и правенето на каквото и да е с тази пътечка няма смисъл . Оказа се едно от непоправимите неща. Онези, чието място е зад гърба ти.
А аз имам опит с непоправимите неща. Поправям ги, при това дълго време . Опитвам, и пак, и пак, и пак . Понякога , с толкова много поправяне, успявам да ги превърна в нещо. Нещо съвсем различно, но все пак да върши работа. Е, обикновено нямам чак такъв успех и са безвъзвратно загубени.
С тази пътечка обаче нищо не може да се направи. Няма как да грабна някой и просто да тръгна по нея, няма и как да я обявя в ремонт за през лятото и наесен с песен. а в каквото и да я превърна, нищо друго освен пътечка няма да свърши работа. Просто трябва нова пътечка.
Но къде да тръгна, като наоколо е нищото. Нищото, в което другите хора изхвърлят своите камъчета.
17.07.2008 15:17
17.07.2008 15:47
17.07.2008 15:48