Просто влезе, каза го и пак излезе.Не знам дали защото последната дума в спора трябваше да е неговата, или пък защото плачех и не знаеше какво да каже, а може и заради нещо, което никога няма да разгадая. Каза го и все едно ме пусна през балкона... изстинах просто. 
Винаги съм имала позиции - понякога не добре обмислени, понякога мнение създадено по интуиция, но винаги съм имала гледна точка - моя, собствена, лична, неприкосновена. 
Често ги споделям.  Обичам да обсъждам моята и чуждите, отворена съм към другостта и си мисля, че ми дава поле да се развивам, аспекти върху които да помисля или такива, които до сега не съм забелязвала.
Понякога се опитвам да я наложа. Струва ми се, че моята е по-справедлива, по-вярна, изобщо по-... и затова, но не на всяка цена.
Никога в тази връзка не съм срещала уважение на мнението, когато то е различно или подкрепа на позицията, която съм заела. Обикновено или не се изслушва, защото "миличка, сега ако ще ми продължаваш в същия дух по -добре замълчи" и "ето, какъв е смисъла да говоря и споделям - ти просто никога не си ме разбирала"... все неща в тоя дух. 
Само че как да обясня, че несъгласието не означава  неразбиране, а тъкмо напротив - разбиране, и ясното съзнание че просто не съгласен. А в нашия случай - сложно не си съгласен. Аз уважавам хората с мнение, а тези с различно аргументирано - още повече. И не смятам че е възможно на някой в който и да е момент да му е все тая. Всеки си има позиция, коя горе, коя долу, накой с по-важна, друг -не, важното е всички да си я отстояват.
Та и аз така се опитвам, и си мисля че трябва. И каквото и да става не мога да си мълча през цялото време все едно нищо не се случва, да се преструвам, че ми е безразлично, когато всъщност не ми е, да искам и да имам да кажа нещо, а да не мога.... 
Вярвам в компромисите, но на такава цена.... poisoned with compromices...не мисля, че е оправдано